Всички говорят за любовните си проблеми. Постоянно. И го правят, защото продължават да търсят любов като на кино. Когато я намерят или поне си мислят, че са я намерили, я сграбчват като малко детенце, което се мъчи да се изниже от ръцете на родителите си.
Но вечна любов няма. Така както няма вечни хора. Мисля си, че единствената любов, която се доближава до вечната, е неосъществената. Затова и казват, "ще те обичам докато смъртта ни раздели". Смъртта може да раздели хората, но не може да унищожи любовта. Хората могат. И го правят всеки път като се опитват да обичат някого повече и завинаги.
Не знам защо, но мисля, че да вярваш, че има точно един човек, сродна душа, когото да обичаш с цялото си същество за цял живот, е ужасяваща. Какво става, ако не го намериш, или не го познаеш, или ако го намериш и загубиш? И нима нямаш право да обикнеш никого след това по също толкова силен начин?
Такава "една единствена" любов не може да бъде смисъл на живота, не може да бъде нищо добро.
Вярвам, че любовта е енергия. И че тя е постоянна, неизчезваща, преобразяваща се. Може би късчетата любов, които изпитваме към някого не изчезват, когато се разделим с този човек. Може би те просто преминават в друго състояние, в друго чувство или в друг човек. Те не се губят. Точно както ти сам не си загубил, когато си подарил любовта си на някого. Казвали са ми, че съм загубила като съм дала любовта си на грешния човек. Един вид съм си изхабила любовта. Все едно да кажеш на слънцето, че си хаби топлината всеки път, когато свети.
Аз искам да обичам. Аз мога и знам как да обичам. Отново и отново. Всеки верен човек, който ще се окаже грешен в последствие. Защото любовта дава повече отколкото взима. Всъщност любовта не взима нищо от хората. Човешката алчност го прави.
Да искаш всичко от един човек - времето му, мислите му, чувствата му, света му като цяло, е много. Когато си обзет от любовта си, някак си даваш всичко това на другия без да се замислиш колко много е това. И е някак си стресиращо, когато човекът насреща не знае как точно да използва даденото. Може би, защото някак си то се чувства повече като отговорност, а не като подарък. И някой все остава наранен накрая.
Много по-добре е да не се стига до това. Много по-добре е да се научиш да обичаш за момента. Да създадеш съвършен момент с някого тук и сега, да дадеш най-доброто от себе си...без някой да те е молил, без някой да има очаквания, надежди, планове за продължение, без да се страхуваш, че и най-малката грешка ще разруши всичко.
Да създадеш нещо красиво и да се откажеш от него в следващия момент, да не позволиш то да стане по-силно от теб, да не позволиш да те обземе и унищожи...това е власт.
